Мечтата ми изисква много време и е трудно да се чака (въпрос от слушател)

Наскоро ни попитаха нещо интересно: какво, ако мечтата ми е твърде голяма, изисква много време, а нямам търпение да чакам за резултата? Работата по целта е безкрайна и ще отнеме вечност. А и кой знае кога (ако изобщо) в крайна сметка ще постигна и крайния ефект.

Това е предизвикателство за много от нас. Но в системата „Приятел за цели“ имаме някои ценни основни принципи и четири ключа, които можем да приложим, за да разплетем този казус и да постигаме смелите си цели с лекота.

Ще разделим въпроса на две: чакането и времето.

Първо, за чакането

Никой не обича да чака – нито минута за асансьора, нито 30 минути за среща със закъсняващ човек, а камо ли години за постигане на нещо.

Но за мечтата си чакаш ли всъщност? И ако чакаш, как тогава ще я постигнеш?

Не е като да можеш да си стоиш вкъщи на дивана и да гледаш с надежда към часовника, докато най-сетне дойде принцът не белия кон, с торбата жълтици и отварата за вечната младост, за да ти реши наведнъж всички проблеми.

Шегата настрана, на всекиго е ясно, че за постигане на каквото и да било е нужно действие.

Пътят или целта

Много се е казало и изписало по тази тема и все пак понякога е трудно да се приложи на практика. А именно идеята, че не е важна крайната цел, а пътят към нея.

Всъщност и двете са важни. Целта ти е нужна – без нея може да се луташ и да загубиш много време. А пътят и начинът, по който го вървиш, ти носи удовлетвореност на ежедневна база.

С получените малки резултати по пътя ние натрупваме знания, умения, информация, вяра в себе си, за да продължаваме със следващите, още по-големи предизвикателства в посока нашата мечта.

А резултата – чакаме ли го всъщност

Номерът е не само да действаме, а и да не „чакаме“ резултата.

Вместо това, правим много повече – израстваме.

Две от основните човешки нужди са за растеж и принос. И в този смисъл осъзнаването на начина, по който ние се променяме и развиваме, е ключово.

Поставяйки си писмени цели, ние си даваме възможността да измерваме напредъка си. Да се обръщаме назад и да оценяваме какво сме постигнали и научили. Тогава нещата се подреждат различно, моментът на пасивност отпада, а усещането за прогрес ни носи удовлетворение.

„И заживели дълго и щастливо…“

Неслучайно това е наратив само от приказния свят. В нашия свят не съществува такова нещо като пълно щастие, до което стигаш в един момент и оттам насетне го поддържаш завинаги.

Дори да сбъднем най-смелата мечта, се радваме за малко, но след това се оглеждаме за нещо друго. Това е в човешката природа и е нормално и здравословно. Именно затова тайната е да постигаме постоянно, в ежедневието си, своите цели – а не веднъж завинаги.

А това притеснява много хора

Хейтърите на целеполагането обикновено не разбират точно тази концепция. За тях целите са тежка и непосилна работа, която на всичкото отгоре ще им донесе мимолетна радост, а после – нищо.

Ако обаче разсъждаваш така, че постоянно да вървиш напред и да се забавляваш от процеса, значи си се научил да си поставяш целите оптимално и да ги постигаш с лекота.

Така че това бихме казали по първата половина на въпроса:

Не трябва да „чакаш“, а да действаш. И то така да построиш стъпките, че те всеки ден да ти носят удоволствие, всяка седмица да се отключва нова и нова движеща енергия и да липсва елемент на очакване.

А сега, за времето

Втората част на темата е посветена на това колко много време може да отнеме една мечта.

Понякога тя е толкова далечна, че ни успокоява особено как напредваме всеки ден по малко.

В някои случаи, разбира се, това не е проблем. Например визията за здраве – никой не вижда нещо смущаващо във факта, че ще му отнеме цял живот, за да е здрав… цял живот.

Но други мечти изглеждат като да имат „финална права“, която да се пресече. От типа на „да стана известен писател“ или „да бъда шахматист номер 1 в света“.

Хората надценяват какво могат да постигнат за 1 ден и подценяват какво могат да постигнат за 1 месец…

А да не говорим колко много подценяват какво могат да постигнат за година, две, или тридесет.

Но да помислим логично.

Да кажем, че си на 24 години, работиш за някого и си мечтаеш и ти да имаш собствена компания с 50 служителя. Може ли да стане днес? – Очевидно не, нито пък до 31-во число.

А може ли да стане след 30 години? – Би трябвало да може!

И все пак далечната перспектива ни блокира. Тактиката да посмеем въобще да направим първото нужно действие, е просто да си припомним колко сме добри и докъде сме стигнали.

Доза увереност за фокус върху напредъка

Винаги започваме нашия уъркшоп с едно упражнение за генериране на увереност, в което предизвикваме участниците да запишат всичките си постижения за последното тримесечие. Повечето, включително и ние (преди да сме погледнали записките си), се почесваме с химикала зад ухото за поне минута.

Наистина, сякаш нищо особено не се е случило, тримесечие като тримесечие, „от работа – вкъщи“, знаеш как е.

И все пак…

Когато участниците отворят календарите си, прегледат снимките в телефона, приложенията за следене на физическа активност или записките си – веднага става ясно, че са постигнали много. Сещат се за вълнуващи събития и проекти, за пътувания и ценни моменти с близките, за малки лични победи. И не могат да се спрат да попълват успехите си в шаблона. Мястото не стига.

Идеята е да се фокусираш върху постигнатото, а не върху несвършеното. Тогава вече можеш да си повярваш и да се предизвикаш за още по-големи действия.

Ефекта на дългосрочната визия

В системата „Приятел за цели“ голямата мечта е визията – тридесетгодишна, а защо не и безсрочна. Благодарение на нея времето сякаш се разтяга и става относително.

От нашето възприятие зависи да използваме целия диапазон на времето правилно. Имаме достатъчно време за всичко.

Когато си поставяме една по една 90-дневни цели за действие и прогрес към голямата мечта, ще се случи рано или късно. Често е много по-скоро, отколкото сме си мислили.

Една тайна

Тридесетте години ще си минат така или иначе.

Накрая единственият въпрос ще бъде – направихме ли това, което искахме и което трябваше, за да постигнем стремежите си?

Ефектът на натрупване на малките стъпки

Наскоро попаднахме на една показателна картинка – две еднакво високи стълби, подпрени на една и съща стена.

На лявата стъпалата са много нагъсто и едно човече се катери без усилие по нея.

На дясната обаче те са така далеч едно от друго, че дори първото стъпало е прекалено високо. Човечето под стълбата не успява дори да го достигне с ръце, за да се изтегли по някакъв начин и да започне изкачването.

Това е много вярно – когато си поставим малки постижими цели, които да можем да изпълняваме една след друга, постоянно, ние имаме прогрес. И тук идва следващият момент – щастливи ли сме от пътя?

Фокус върху щастието

Понякога пътят към нашата мечта ни носи радост, а понякога ни помага да разберем, че тя не е за нас. Ако сме заслепени от самата идея за дадена цел, но след това действията по нея ни се струват мъчителни, може би трябва да преосмислим отначало.

Много често не е толкова важно какво точно си постигнал, а как те кара да се чувстваш. С друго упражнение – „Колелото на живота“, по време на уъркшоп сесиите участниците оценяват усещането си за удовлетвореност в различните области на живота. Интересно как един човек може с 1500 лв. доходи да е идеално щастлив, а друг – да е напълно неудовлетворен. Тоест независимо от крайния ефект, ежедневието и всичко, което правим в него във всяка една сфера, се отразява на нашите емоции и виждане.

С лекота се постигат единствено онези мечти, за които през повечето време се чувстваме ентусиазирани да работим.

Как системата помага с 4-те ключа

В нашата книга „4-те ключа за постигане на цели“ в детайли описваме простичките тактики за успех и в сферата на най-невъзможното. Ето накратко:

• Визия – далечната мечта. Представи си се през 2050-та година. Какво трябва да си реализирал, за да си бил доволен от напредъка си през всичките тези години.
• 90-дневни цели – стратегия за доближаване към визията. За разлика от визията, те са гъвкави. Избираме ги на база какво сме постигнали и научили досега, а и предвид външни фактори като кризи, епидемии, катаклизми и т.н. На всеки 90 дни се връщаме назад и правим преглед – какво сме научили и постигнали. Така градим увереност и продължаваме напред.
• Седмични стъпки – по едно малко действие всяка седмица. Не чакаме, а използваме активно времето си ден след ден, за да се качваме на следващото и следващото стъпало. На края на седмицата се питаме – свърших ли това, с което се бях ангажирал.
• Приятел за цели – доверено мнение на човека до нас ни помага процесът да върви гладко. Той елиминира опасността от пасивност, като ни мотивира и насърчава.

Въпрос на нагласа

Ако мислиш, че чакаш, може да се потиснеш и откажеш от целта си. Ако вярваш, че напредваш всеки ден, учиш и израстваш, със сигурност ще постигнеш много повече, а бонусът е, че ще си щастлив по пътя.

Все пак имаш 30 години (минимум) да сбъднеш това, към което се стремиш. Или 1560 седмични стъпки. Достатъчно са и няма чакаш и скучаеш, гарантираме. Няма как да не се получи, нали?